Френският сатиричен вестник „Шарли Ебдо” успя отново да насочи вниманието върху себе си. На първата страница на новия брой беше изобразена карикатура на трагичните събития в Брюксел, които разтърсиха цяла Европа. 
 

 

  

 

           

  „Татко, где си?” – пита френското издание, като главното действащо лице в карикатурата е известеният белгийски изпълнител Стромае, който се приема като олицетворение на мултикултурализма и толерантността  в страната, в която има цели три официални езика – нидерландски, френски и немски.  Шаржът на Стромае е на първата страница, като на заден план се вижда белгийското знаме и разчленено от взрив  тяло, като отговорът на въпроса „Где си татко?” е - „Тук”, „И там”, „И там”. И сякаш, за да стане още по-неприятна ситуацията, в която „Шарли Ебдо” се забърква, оказва се че бащата на изпълнителя е загинал по време на геноцида в Руанда, откъдето са и корените на Стромае.  Не по-малко интересен е и фактът, че автор на карикатурата е художник известен под псевдонима Рис, който е пострадал от нападенията срещу редакцията на вестника миналата година.

Та така…..откъде да започна? Съзнанието ми е обсипано с лозунги от типа „падаше им се”, „как смеят?” и „неблагодарни копелета”. Но аз в никакъв случай не бих си позволил да ги използвам, не и аз. Седя си и си драскам и си мисля, че ако това трябва да е смешно, то аз май безвъзвратно съм изгубил чувството си за хумор. Смятам, че всички онези французи (а и не само французи), които крачеха гордо в похода на солидарността, в подкрепа на „Шарли Ебдо”, сега вкупом трябва да осъдят новият брой и да се дистанцират от него, най-малкото, защото той е нехуманен и мястото му е в тоалетната. Това всъщност е един безвкусен акт на нещо, което дори и не мога да дефинирам и проумея. Стремежът към това да шокираш аудиторията си на всяка цена, независимо от всичко, губейки човешкият си облик в процеса, е гнусен и е непристоен за хора, които претендират, че се занимават с изкуство.

 

Свободата на словото и нейното свободно изразяване е преди всичко  морална отговорност на едно общество, което трябва постоянно да доказва, че заслужава подобна свобода и че може да я трансформира в прогрес и по този начин то да се самоусъвършенства. Сега всички ние, които повярвахме във всичко това и подкрепихме „Шарли Ебдо” и заехме страната на „химикалката” пред тази на „автомата”, оставаме с едно такова гадно чувство сякаш сме прецакани и излъгани. Нали помните, че преди година всички ние бяхме Шарли и всички ние се надпреварвахме да закичим френското знаме на всевъзможни места в знак на солидарност с френския народ, народ символизиращ свободата във всички нейни измерения? Може би само при мен е така. Аз обаче се чувствам подведен от фалшива солидарност и съпричастност. Знам че е лесно да плюеш, когато всички останали го правят, но какво да направя, че точно това ми се прави в момента? Явно стадното чувство в мен отново надделява.

 

Ще завърша с един призив - призовавам вкупом целият френски народ да прати новият брой (че и не само той) на Шарли Ебдо там, където му е мястото, в естественият му хабитат – в кенефа, колкото по-надълбоко, толкова по-добре.
И да не забрави да пусне водата накрая.