За свинските опашки и други свинщини.

За пореден път влязохме в световните новинарски хроники с  хайките, които „ловят” имигранти по границата ни с Турция. Повече от очевидно е, че тези хайки са нищо повече от сбирщина мутри, повечето от които имат и криминално минало. Звучното „Гоууу бак Търки” , „Ноу България, бак, гоу Търкия” обиколи медийното пространство за часове.

                                     

Гледайки клипчето, едновременно ме избива на смях, но в същото време ми става неприятно гледайки проснатите като военнопленници хора на земята, които се чудят какво по дяволите се случва с тях. Някак си представата ми за патриотизъм не се вписва в модела - батки с квадратни глави, крещейки  по анцузи  „Гоу бак” на хора вързани със свински опашки. Трудно можеш да обясниш на подобни особи, че подобни действия не само, че са незаконни, но са и противопоказни и нехуманни, а всякакви опити това да се изкара това като геройство и изпълнение на дълг към родината, са меко казано смешни и нелепи. 

Преминаването на границата на една държава не през обособените за това КПП-та е нарушение на суверенността на държавата и само по себе си, това действие е незаконно. Но значи ли това, че трябва всички да яхнем  АТВ-тата и да започнем да патрулираме с дружките дебнейки хора в гората? Според мен това е резултат от прекомерно гледане на уестърни. 

Представям си как станалият световно известен бай Динко Вълев от Ямбол, гледа поредният филм с Джон Уейн заедно с неговите приятели. В края на филма емоцията е толкова голяма, чувството за дълг едва се сдържа, и Динко, все още под въздействие на героичната музика, която тече по време на финалните надписи, се изправя пред всички и гръмко слага предложението на масата: „Пичови и нии го можим туй, с какво тоз Джон Уейн е повичи от наз? Хайди да бъдим и нии каубои! Нямами коне, но можим да използвами АТВ-та! Ша ловим имигранти и ша сма известни! Кой е с мен?”

И така се ражда една легенда! Животът на Динко от Ямбол никога няма да бъде същият.  Като малък винаги е мечтал да подражава на любимите се персонажи от малкия екран, но уви....съдбата му беше отредила нещо малко по-различно за него. Отиде бай Динко до месарският магазин, взе една тарелка кебапчета, две с кюфтета и два килограма пържоли. След това мина до избата, където наточи руйно вино за четата си. Накрая изкупи от местния смесен магазин всички налични свински опашки, „за всеки случай” – каза си той. Ето, че се случва. Една мечта вече е реалност. Студена мъжка сълза се спуска по брадясалата буза на Динко.

Честно казано, не знам дали точно така са се развили нещата, но не бих изключил напълно и този сценарии. Това, което се опитвам да кажа е, че всичко е толкова абсурдно и че не трябва да се подкрепят подобни начинания. Лошото е, че самият премиер ги поощри и даже искаше да ги награди за помощта. На следващият ден се осъзна каква глупост е изтърсил и започна да се оправдава и да казва, че не бил разбран. Какво ще се случи обаче ако при следващият „арест” от подобна хайка нещата не протекат толкова гладко. При евентуален смъртен случай, кой ще носи отговорност за това? Представяте ли си тогава какво ще се случи и какъв шум ще се вдигне?

Подобни граждански арести, подобни своеволия трябва да бъдат заклеймени като нехуманни и незаконни, както от държавата, която го направи в крайна сметка, но малко по-бавно от очакваното и доста колебливо, така и от обществото. Типове като Динко не трябва да бъдат снимани от националните телевизии, защото по този начин се превръщат в медиини звезди и е много вероятно от тях да се повлияят и други хора и това да доведе до създаването на други подобни отряди. Свинските опашки и цялата тая свинщина трябва да бъде прекратена, преди да се случи най-лошото, което е въпрос на време да стане, защото комбинацията – криминално проявени батки срещу потенциално опасни хора, който преминават нелегално границата ни е меко казано взривоопасна. Някои от тези хора има оръжия и нещата могат да станат грозни.

Нека оставим нещата в ръцете на държавата, която, макар и да не се справя по най-добрият начин, се опитва да овладее положението с наличните ресурси. Нека действаме разумно и законно в тези сложни времена, защото ако нещата продължават така, всичко ще излезе извън контрол, ще започнем да се „арестуваме”  на всеки ъгъл.  Утре комшията решава, че му вдигам шум и че е сигнализирал в полицията, пък те нищо не са направили. В следващият момент може да реши да вземе нещата в свои ръце, както и нашият герои, бай Динко, и като нищо мога да осъмна прикован на земята с ръце зад гърба, завързани здраво със свинска опашчица. Не мерси. Предпочитам да пребивавам в държава на законност и ред, а не в държавата на Динковците. Целият ни преход бе белязан от такива като него и видяхме, че така няма да се получи, така просто не става. 

Френският сатиричен вестник „Шарли Ебдо” успя отново да насочи вниманието върху себе си. На първата страница на новия брой беше изобразена карикатура на трагичните събития в Брюксел, които разтърсиха цяла Европа. 
 

 

  

 

           

  „Татко, где си?” – пита френското издание, като главното действащо лице в карикатурата е известеният белгийски изпълнител Стромае, който се приема като олицетворение на мултикултурализма и толерантността  в страната, в която има цели три официални езика – нидерландски, френски и немски.  Шаржът на Стромае е на първата страница, като на заден план се вижда белгийското знаме и разчленено от взрив  тяло, като отговорът на въпроса „Где си татко?” е - „Тук”, „И там”, „И там”. И сякаш, за да стане още по-неприятна ситуацията, в която „Шарли Ебдо” се забърква, оказва се че бащата на изпълнителя е загинал по време на геноцида в Руанда, откъдето са и корените на Стромае.  Не по-малко интересен е и фактът, че автор на карикатурата е художник известен под псевдонима Рис, който е пострадал от нападенията срещу редакцията на вестника миналата година.

Та така…..откъде да започна? Съзнанието ми е обсипано с лозунги от типа „падаше им се”, „как смеят?” и „неблагодарни копелета”. Но аз в никакъв случай не бих си позволил да ги използвам, не и аз. Седя си и си драскам и си мисля, че ако това трябва да е смешно, то аз май безвъзвратно съм изгубил чувството си за хумор. Смятам, че всички онези французи (а и не само французи), които крачеха гордо в похода на солидарността, в подкрепа на „Шарли Ебдо”, сега вкупом трябва да осъдят новият брой и да се дистанцират от него, най-малкото, защото той е нехуманен и мястото му е в тоалетната. Това всъщност е един безвкусен акт на нещо, което дори и не мога да дефинирам и проумея. Стремежът към това да шокираш аудиторията си на всяка цена, независимо от всичко, губейки човешкият си облик в процеса, е гнусен и е непристоен за хора, които претендират, че се занимават с изкуство.

 

Свободата на словото и нейното свободно изразяване е преди всичко  морална отговорност на едно общество, което трябва постоянно да доказва, че заслужава подобна свобода и че може да я трансформира в прогрес и по този начин то да се самоусъвършенства. Сега всички ние, които повярвахме във всичко това и подкрепихме „Шарли Ебдо” и заехме страната на „химикалката” пред тази на „автомата”, оставаме с едно такова гадно чувство сякаш сме прецакани и излъгани. Нали помните, че преди година всички ние бяхме Шарли и всички ние се надпреварвахме да закичим френското знаме на всевъзможни места в знак на солидарност с френския народ, народ символизиращ свободата във всички нейни измерения? Може би само при мен е така. Аз обаче се чувствам подведен от фалшива солидарност и съпричастност. Знам че е лесно да плюеш, когато всички останали го правят, но какво да направя, че точно това ми се прави в момента? Явно стадното чувство в мен отново надделява.

 

Ще завърша с един призив - призовавам вкупом целият френски народ да прати новият брой (че и не само той) на Шарли Ебдо там, където му е мястото, в естественият му хабитат – в кенефа, колкото по-надълбоко, толкова по-добре.
И да не забрави да пусне водата накрая.

 

За Бога Аксел, не го прави!

Тия дни всячески се опитвах да отбегна една новина, която сякаш, колкото повече пренебрегвах, толкова по-натрапчива ставаше. Реших, че е време да се изправя срещу страховете си и да ги погледна в очите. Говоря за все по-сериозните слухове, че, не кой да е, а Аксел (мада факин') Роуз ще стане част от AC/DC, като вече слуховете са подплатени и със снимки, които показват как Аксел излиза от звукозаписното студио, в което записват AC/ DC, а малко след това излизат и самите членовете на австралийската банда. Супер, нали? Да, ама не точно. 

За тези от вас, които са пропуснали ще припомня, че настоящият вокалист на бандата - Браян Джонсън, ще се наложи да напусне, защото, ако не го направи ще оглушее, буквално. Доста неприятна новина за феновете на групата, която ще се наложи да понесе втори, изключително тежък удар. Наскоро, Малкъм Йънг, легендарният китарист и един от основателите на бандата, също се наложи да напусне заради това, че беше диагностициран с деменция и вече дори и не може да помни текстовете на парчетата. По всичко личи, че това са най-тежките моменти пред бандата и от действията, които ще предприемат нейните членове и мениджъри зависи бъдещият облик на групата и като че ли за първи път започват да се зараждат и съмнения дали това няма да е краят на една легендарна кариера. Но нека не бъдем чак толкова мрачни.

Та нека се върнем на темата. Къде според мен е проблемът? Като всеки един нормален човек, харесвам страшно много AC/DC  и Guns'n Roses (да, точно така, има нещо сбъркано в човек, който не харесва тези две банди, нямайте вяра на такъв човек и странете от него, каквито и аргументи да ви дава). Самият аз съм бил на концерт и на двете банди (яд,яд). Подяволите, та кой не си е запявал поне веднъж супер фалшиво - " OoOOoOOooo, Sweet child o mineeee!!!", или пък - "Take me down to the paradise city...", или пък култовото "Highway to hell"???? Отговорът отново е никой. 

Проблемът тук е повече от ясен. Някои неща просто не трябва да се случват. Например - не трябва да пускаш сешоара, докато си във ваната, не трябва крещиш "Allahu akbar" на летището, освен ако не си сериозен и  Аксел Роуз не трябва, по никакъв начин да става част от AC/DC. Толкова е просто. Просто няма да се получи. Разликата в музикално отношение между тях е голяма, а по отношение на характерите  - огромна. Колкото и да харесвам Аксел, той е известен в рок звездите като абсолютен гадняр и егоцентрик (да не кажа, че е абсолютен гъз, ако не ми вярвайте, разтърсете си из google и ще видите, че съм прав. Дори има и фейсбук страница носеща заглавието - "Axl Rose is an asshole", или в превод - "Аксел Роуз е задник"). Именно той е човекът, който разруши Guns. Явно пичът, заедно с огромния си талант, носи със себе си и кофти характер и много, ама много  проблеми. Той е свикнал да бъде основата на групата и тя да се асоциира с него, нещо, което няма как да стане в AC/DC. Така че, според мен, проблемът е по-скоро в тази насока. Дори и да успеят да се напаснат някак си, проблемите ще са много, като причината е и в различната музикална философия на Аксел и AC/DC. Според мен този проект е обречен още преди да е започнал и точно заради това не трябва да се осъщестява. Нека го обобщя по следния начин - обичам да си похапвам пица, доста при това, но в същото време страшно обичам сладолед, но няма как да ме видите да си мажа сладоледа върху пицата, нали?

Войната по пътищата в България, или защо още нямам книжка.

   Да, точно така. Нямам книжка. Осъзнавате ли, че днес е по-вероятно да срещнеш Папата да кълца семки в парка, отколкото да попаднеш на човек без книжка...и висшист в това число (мамка му, ама са много). И въпреки че липсата ми на интерес в сферата на автомобилите е пословична, причините за това да не съм зад волана са други. Не че не съм си играл с колички като малък, имах много такива и ги блъсках една срещу друга, извършвайки своеобразен test drive. Това добре, но в един момент повечето ми приятели започнаха да изкарват книжки и като казвам повечето, имам предвид всички. Беше си нещо като епидемия, на която, поради неясни за мен причини, организмът ми  явно бе придобил някаква имунизация.

    Ето че съм на 29, а блъскащите колички вече са съвсем истински и се намират на пътя. Мога да кажа, че има напредък и че имам някакво желание да изкарам книжка, но покрай всичко, което се случва напоследък сякаш започвам да се разубеждавам. Тук стигаме и до личният ми топ 5 за причините, които могат да откажат всеки един кандидат-шофьор, като мен. (едва ли съм единствения) И така кандидат-шофьори, ако изкарате книжка в България имайте  в предвид следните фактори:

1. Културата на шофиране (а и не само) е изключително ниска и е под санитарния минимум. В това число слагам и културата на пешеходеца, който в повечето случаи презира това, че е пешеходец и дълбоко съжалява, че не е  излязъл с колата. За съжаление културата не е нещо, което  можеш да купиш от месарският магазин, питал съм и в големите хипермаркети, навсякъде ми казват, че е свършила. Колкото повече го мисля, толкова повече се сещам за онзи култов скеч в "Улицата" на Теди Москов, в който е поставена екзистенциалната (почти шекспирова)  дилема - бахура или културата, и като че ли ще си останем с бахура. 

2.  Човек греши, нали? Той е смъртен и понякога прави грешки. Уважаеми шофьори, забравете за това. Седнали зад воланът, вие нямате право на това. В случай че сгрешите зад воланът, като тук понятието "грешите" е много абстрактно и то не винаги е еднакво за различните шофьори, рискувате да бъдете пребит, или в най-добрият случай, да ви потрошат колата, а с нея и самочувствието. Така че, когато запишете шофьорски курсове, силно препоръчвам успоредно с това да си изберете да изучавате и някое бойно изкуство (по ваша преценка) и да ги карате паралелно. Един ден ще ми благодарите. 

3.   Ако американският астронавт Бъз Олдрин вземе та му се отвори път насам и подкара американското си "Шеви" (ето че разбирам от коли!) по родните пътища, повярвайте ми, че дълбоко ще съжали, че не си е взел със себе си едно американско флагче, от тия малките, което гордо да забие в някоя дупка, която ще го върне в младините му, когато славно и безгрижно е подскачал по лунната повърхност при нулева гравитация. С други думи....бъдещи шофьори, да знаете, че пътищата в България не са гладки и това може да се окаже проблем. Те пътищата освен че не са като тези в Австрия и Германия, са и доста скъпички, като цената на винетката често скача ли, скача. Така че ако сме решили да шофираме, трябва да имаме и финансовата възможност за това.

4.   Спокойното шофиране е за загубеняците. То съществува само в рекламите за коли, където пича, който кара колата се наслаждава на гледката и пътуването си. Това е рекламен трик, не му се връзвайте! В България карането на кола не е никаква приказка, това е нервен и трънлив процес, който няма нищо общо със спокойствието (да сте виждали шаолински монах да кара с мръсна газ Голф 2-ка?). Ако искаш да стигнеш от точка "А", до точка "Б", всички участници в движението са твои заклети врагове и съперници, те са там, за да направят всичко по силите си, за да не стигнеш до точка "Б". Е как да не им теглиш една майна? Как? За съжаление пътуването по родните шосета се е превърнали в епизод на "Wacky races", нали се сещате, онази анимация на "Хана-Барбера", в която Дик Дастърдли и хилещото се куче Мътли участват в автомобилно състезание, в което всеки се опитва да прецака останалите участници. 

5.  Кръв давам, предимство - не! Пътят е моята крепост и аз ще я браня с всички сили. 

Макар и да не си го признават, това е философията на повечето родни шофьори, или по-скоро карачи, защото не всеки е шофьор, за да си такъв трябва да притежаваш определен набор от качества, както нравствени, така и чисто технически. Това че се качваш в колата и я подкарваш, не те прави шофьор. Поне аз така смятам. В България има повече карачи, имаме остра нужда от шофьори, които да дават предимство на колите и на пешеходците. Като казах пешеходците....виждали ли сте по-благодарен и признателен човек, от този, на който са му "дали" да премине на пешеходна пътека? То не са поклони, признателни кимвания, в очите на пешеходеца се чете умиление и искрено щастие от факта, че му е позволено да премине на пешеходната пътека без да бъде овикан, или напсуван. Представям си следната ситуация: 

   Пешеходец тръгва да пресича на зебра, водачът на МПС-то спира с колата си и изчаква любезно той да премине. Пешеходецът е толкова изненадан и благодарен от тази проява на внезапна доброта, че от вътрешният джоб на якето си вади тава с вита баница, поръсва я с шарена сол, която изважда от раницата си, а пък от задният джоб на дънките си взима кана с домашно винце. Всичко това е за шофьорът, който го е пуснал да мине. Не щеш ли отнякъде се появява цигански духов оркестър, съпроводен от една от танцовите трупи на ансамбъл "Филип Кутев", която излиза сякаш от нищото и повежда кръшно право хоро по шосето, пред погледите на шашнатите минувачи. Шофьорът гледа изумен случващото се и не може да повярва на очите си. И ето го.....той, пешеходецът вече почти е преминал отсреща, само няколко крачки....музиката бавно започва да отшумява, от винцето и баницата няма и помен, той вече преминава от другата страна и от всичко това остава само споменът за благото дело и вярата в доброто.

   Знаете ли, човек най-добре преценява какъв е, когато се намира в друга държава, когато се види в една чужда за него среда от хора, които не са като него. Става ти странно, че няма нервни шофьори, няма псувни, всеки кара спокойно и спазва законите на държавата си. Тези хора също имат проблеми, но явно са решили да не ги превръщат в основна цел на съществуването си. В такъв момент, в такъв контекст, започваш да се осъзнаваш колко си обременен и колко си различен от тях. В такава ситуация разбираш, че имаш два варианта - да позволиш на проблемите си да те завладеят напълно, до такава степен, че да започнеш да се идентифицираш с тях. В тази ситуация човек е загубен и е обречен единствено на това да съществува, влачейки проблемите със себе си, тъй както затворник влачи веригите си. Такъв тип светоусещане е до голяма степен характерен за нас, българите, и това го казвам със съжаление и тревожност, защото това оказва влияние на всеки един аспект от живота ни (в това число и на поведението на пътя ни). Другият вариант е да осъзнаеш, че проблемите са за това, за да се решават и че те са неизбежни. Всички хора имат проблеми, разликата е в това как се справяме с тях и какво значение им отдаваме. За да надскочим себе си, като нация и чисто индивидуално, трябва да се преборим с вътрешните си демони (комплекси) и да ги опитомим, ако направим това, може би, ще бъдем и по-добри, чисто от човешка гледна точка и много се надявам, че тогава ще виждаме повечко шофьори по пътищата и по-малко карачи. 

За индийските сериали и мазохизмът!

     

Мъка, мъка и отново мъка. Държа да започнем с минута мълчание, в памет на милиардите загинали и загиващи мозъчни клетки, които дадоха живота си и се бореха смело, но в крайна сметка станаха неволна жертва на една тоалетната продукция, която дори и има дързостта да се нарече кино.

   Така, след като отдадохме уважение, продължаваме по темата. Както казват по оскарите, няма как да не отдадем специални благодарности към една телевизия, без която нищо от това нямаше да бъде възможно, телевизията, която реши, че турските сериали са висока топка за българския зрител и за неговият интелект, и опъна до краен предел толерантността и нервите ни, а именно..... Нова Телевизия! Не чувам аплодисменти! Да, Нова Телевизия, телевизията, която иначе се радва на най-висока гледаемост, реши да вдигне драстично летвата и резултатът е видим. Вече можем да се насладим на брилянтни продукции като - "Малката булка", "Ритъмът на мечтите" и разбира се "Моята карма". В своя защита ще кажа, че намерих заглавията им в google. 

     Някои обаче пък ще възразят, че няма как да коментирам нещо, което не съм гледал. Е, за съжаление, и аз съм ставал неволна жертва на някои от горните заглавия, въпреки че, дори животът ми да зависеше от това, няма как да различа какво точно съм гледал. Непосредственото чувство, което те връхлита след като си хвърлил едно око на някоя серия, е почти внезапното желание да върнеш времето назад. Спринтираш до компютъра и влизаш  в "e-bay", или "Amazon" и на секундата си поръчваш един кашон от онези джаджи от "Мъже в черно", с които ти изтриват паметта. Всъщност, ако има нещо, което човекът трябва незабавно да изобрети, то това е точно тази джаджа. Поради липсата на подобна "мозъкоизтривалка" обаче, аз все още имам спомени за случилото се, спомени, които мога спокойно да класифицирам като травма (тук и светила във сферата като Фройд, Юнг и Адлер, биха преклонили глава).

   Сюжетът. За сюжет няма и смисъл да говорим, творческата немощ в този аспект е обезсърчаваща и покъртителна, а пък "актьорската игра" може спокойно да накара Дарвин да се откаже от теорията си за еволюцията на човека (в следствие на което най-вероятно да се отдаде на една друга своя, малко известна, страст - еквилибристиката) и да изяде за вечеря "Произходът на видовете" (язък за труда на човека). Редовното гледане на индийски сериали обаче може да те накара внезапно да оцениш шедьоври като "Касандра", "Листопад" и "Дързост и красота". Има и регистрирани случаи, при които гледането на индийски сериали е причина за нарушена концентрация, шум в ушите, тикове и дори запек.

    Характерни за този тип поредици са любовните триъгълници, които често прерастват в петоъгълници, шестоъгълници и други геометрични форми, но поради слабите ми познания в тази сфера ще спра до тук. Ще кажете "нищо ново" и ще сте прави. Това е характерно за повечето "сапунки". Нещото което изумява тука обаче са "спец" ефектите, които за неподготвеният зрител могат да бъдат леко..... да ги наречен странни. За повече драматизъм, когато някой от "актьорите" каже нещо важно, или фрапантно, винаги има звуков ефект, който да ни напомни за това. (предполагам, че това е и трик, с който събуждат позадремалите пред екраните зрители)

    Ще се осмеля да разиграя една хипотетична сценка от 264-та серия на хипотетичният индийски сериал   "Кармата на Раджит":

      Представете си как Раджит (що пък не) е в една стая с Ранджика, (ударението е на първото "А"), но Ранджика и Раджит не си говорят, понеже Ранджика е прекалила с кърито в снощното ядене, което от своя страна се е отразило на стомахът на Раджит, а той рядко прави компромис със стомашно-чревният си тракт. Те не само, че не си говорят, те дори се ненавиждат. В един момент обаче, Раджит решава да наруши мълчанието и казва дръзкото "здравей, Ранджика, как си днес?". Сега си представете как изведнъж се чува силен гръм (поглеждате през прозореца, не вали), зазвучават тъпани и индийски ритми започва да нажежава обстановката, имате чувството, че телевизора ви ще се пръсне, небесата се отварят, като от там започват да се изливат океани и тайфуни, от нищото се появява Бог Шива, който започва да жонглира с твърдосварени яйца от щастливи кокошки, а Вишну му се кара, защото е забравил мусаката във фурната, и тя е прегоряла, което значи, че тая вечер ще го карат на ориз. И това трудно би описало и една малка част от драматизма, който се опитва да се внуши в повечето ситуации, които се разтеглят до безкрай. В повечето случаи една  сценка, която в реална ситуация ще трае към 2-3 секунди, тук тя се тегли към 10-15 мин., като това автоматично може да превърне едно невинно сърбане на кафе в един безкраен процес. Явно талантът на актьорите е толкова колосален, че са решили да ни дадат повечко време, за да го попием и да му се насладим. Не знам иначе какво ще да е.

      Звуковите ефекти са под формата на внезапни гръмотевици, лазери и други напрягащи звуци, които нямат нищо общо със случващото се. Като добавим и безумната музика, която сякаш те души и иска да ти влезе в мозъка, за да го изнасили (и почти винаги успява), получаваме една дяволска смес, която трудно може да бъде осмислена от крехката ми психика. Нека добавим и това, че всички персонажи са с тежка и напреднала форма на шизофрения, защото постоянно водят диалози със себе си и постоянно се опитват да се убедят в едно или друго нещо. Дори и няма да споменавам, че персонажите са пълни расисти и злобари, което не важи за "положителните" персонажи, които обаче ти се иска да фраснеш с нещо тежко още щом се появят на екран. Плюс това, когато "гадният" влиза в кадър той си има и собствена тематична мелодия, която си го придружава през цялото време. Според мен това е за всеки случай, превантивна мярка за онези от нас, които още не са схванали, че тоз е гаден. Чудно ми е кога ли идва моментът, в който зрителят си казва "майната му", "не ми пречи" и вместо да смени канала отива до микровълновата да си изпука пуканки. 

      Очевидно моето пътешествие в търсене на логика в индийските сериали ще претърпи пълен провал. Нямам шанс. Салът ми е разбит на трески, колата ми не иска да запали, обувките ми са скъсани, а пък колелото ми спука гума, да не говорим, че храната и водата ми са на привършване. Явно ще си остана някъде по средата, в търсене на генезиса на този рядък вид мазохизъм, който тресе солидна част от българските зрители. Ако някой успее да даде читав отговор на въпроса "ЗАЩО?", аз ще съм тук, да ми пише. Дотогава пък ще чакам, опитвайки се да залича травмите и да забравя видяното със солидно количество алкохол.